Фентъзи-употреби на Античността и Средновековието

Резюме на лекцията и дискусията с Манол Глишев,

Модератор: Кирил Чуканов

София, галерия-музей „Класика“, ул. „Юрий Венелин“ 32, вторник, 2 април 2019

 

Бяхме се ангажирали да предоставим запис за онези желаещи, които не можеха да присъстват на самата лекция. Тъй като направеният запис има някои недостатъци, се надявам, че това резюме ще го замести.

Вечерните срещи и лекции в галерия „Класика“ започнаха с темата на д-р Константин Гърневски относно истината. На пръв поглед твърде абстрактна тема, но изведена в по-практичния обхват за говоренето и премълчаването на истината в публичната сфера, първата лекция зададе тона и за следващи разговори. Преди мен Камер Телалян се разпростря върху темата за псевдонауката – специално в медицината. Разпространението на митове в тази област създава рискове пред обществото. А образователните и чисто рационалните критерии за отсяване между наука и псевдонаука, между лъжа и истина ни дават оръжието, с което да се предпазим от измислици, които могат да застрашат здравето и самия ни живот.

От тези две предишни теми и аз взех идеята да говоря за истинността и митологизирането в една конкретна сфера: историята. В лекцията си се ограничих най-вече до митологизирането, профанизацията и злоупотребата с историческия разказ за Античността и Средните векове в българските земи. Основният пример, на който се спирам, е модният въпрос за етногенезиса на българите между Късната Античност и Ранното Средновековие, VI-VII в.

В края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ в., при падането на комунистическите режими в цяла Източна Европа, историческата наука беше стигнала до нещо като консенсус по тази тема. Наследила елементи от хунската парадигма или наратив отпреди 1944 и от славянските визии, насаждани след ’44-та, надградила с тракийски хипотези от времето на Людмила Живкова през 70-те и началото на 80-те, историографията ни беше постигнала нещо като вътрешно равновесие. Представата за трите основни етнически елемента (прабългари, славяни и траки) можеше да се обсъжда и доизбистря, но в общи линии бе стабилна.

90-те години взривиха това равновесие. Днес почти нито един любител, почти нито един гимназист с исторически интереси и почти нито един студент по история не може да твърди със сигурност, че е прочел недвусмислен и напълно консистентен урок по този въпрос. Оказа се, че за наново избуяващия български национализъм е тотално неприемливо прабългарите да бъдат класифицирани като тюрко-алтайци. Тук не става дума за това дали класификацията е вярна или не; не става дума и за факта, че подобна класификация е преди всичко езикова; тези относително фини моменти убягват на една фрустрирана, свръхчувствителна публика, която просто свързва самото звучене на термина „тюрки“ с болезнени представи за турското иго. Същевременно за антикомунистически настроената част от любителите думата „славяни“ е натоварена със също толкова негативни емоции. И този иначе неутрален, отново главно езиков термин, също бива възприеман болезнено – като синоним на смазващото, фрустриращо за част от съвременниците ни понятие „руснаци“. Смесването между тюркоезични и славяноезични обитатели на Балканите през VII в. не се оценява като вярна или невярна представа, а като емоционално неприемливо светотатство: самоотъждествявайки се с населението отпреди над тринайсет века, заинтересуваният днешен читател и консуматор на популярна история не се дистанцира от далечното минало, а го преживява наивно. За него въпросът вече не е кои са били хората от седми век, а кой е той самият. Комбинацията от тюркоезични и славяноезични му звучи грозно – сякаш историческата гилдия му съобщава, че той е мелез между съвременни турци и съвременни руснаци. Любителят гневно отхвърля тази възможност.

Тук не се поставя въпросът дали самото толкова детайлно дирене на етногенетичен разказ не е наивно. Повечето любители на историята като роман не търсят познание само по себе си и не се интересуват от историята като безпристрастна наука. Те и не отричат това. Често пъти поставен натясно от серия ясно зададени въпроси, изтъкващи противоречия и несигурни места в собствения му поход за идентичност, любителят признава възгледа, че историята не е наука в точния смисъл на думата. Тя е разказ, предназначен да създава и поддържа самочувствие. В този смисъл фактите, строгата методология и спирането пред неизвестното не представляват ценност. Воден именно от фрустрациите си, любителят иска само да чуе героична легенда. Психологически той ще се убеди сам, че вярва в нея.

Бягството от неприятно звучащите понятия „славяни“ и „тюрко-алтайци“ води до нови хипотези. Една от тях е иранската хипотеза за произхода на първите българи. Сама по себе си рационална и научно приемлива в някои от разновидностите си (и частично съвместима с тюрко-алтайската теория), тази хипотеза също бива профанизирана до фантастика. Голяма част от публиката бива подвеждана от шарлатани, които не се ограничават до археологически убедителните данни за сарматския тип на материалната култура от VII-VIII в., нито до лингвистично защитими примери за иранска езикова класификация на прабългарите. Самият технически термин „прабългари“ също буди болезнени реакции. Така иранската хипотеза се превръща в произволно отъждествяване на ранните българи например със скитите или дори с персите.

Най-любопитната форма на профанизация е фантастичният размах на автохтонната или тракийската хипотеза за произхода. Тя произлиза от предположенията на Ганчо Ценов, стария противник на Васил Златарски. Позабравена от 1944 докъм 70-те, тази хипотеза отново идва на мода с големите културни стремежи от епохата на Людмила Живкова и до края на 80-те. През 90-те тракийската мода се опитва да замести всички досегашни представи или наративи за произхода на модерната българска нация. Преходът от харизматичния академизъм на Александър Фол към произволните измислици на братя Гайдарски е параден пример за профанизиране на проблематиката. Като психологически проблем, тази профанна хипотеза има няколко вътрешни противоречия, пренебрегвани от една неподготвена публика. На първо място тя противоречи на археологията езикознанието и историческите извори. На второ, тя трудно примирява две психологически изисквания за героизъм на националната история: как българите едновременно са автохтонно население, идентично с траките и ненапускало Балканите… но са и пътуващ народ, обиколил Стария свят и оказал се навсякъде в основата на цивилизацията. Това противоречие обикновено се пренебрегва или се обяснява с нови, противоречащи на закона на Окам наративни техники, които ни отвеждат в сферата на чистата фантастика. Самостоятелен политически проблем, произтичащ от трако-автохтонната мода, е легитимирането на съвременния македонски национализъм, също намиращ опора в предполагаема връзка между днешното мнозинство от населението на съседна (Северна) Македония и античните македони, народа Александър Велики. От българска гледна точка този национализъм е истеричен, а от гледна точка на историята като наука, той е и незащитим. В този смисъл тракийската мода е двойно зловреден феномен, коренящ се в изживяването на историята като поле, отворено за творчество и автотерапия.

Част от обществените рискове, проявяващи се чрез псевдоисторията, са вече не просто от образователен, а направо от политически и общохуманен (или по-точно антихуманен) характер. Крайните версии на иранската и на тракийско-автохтонната представа водят до откровено расистко изживяване на историята като откровение. Желанието за налагане на героична представа и на индоевропейска самоидентификация води включително до възраждане на сигналната дума „арийци“, крайно тревожна в европейски контекст.

Отделен въпрос е, че пробивът на псевдонаучни наративи в образователната система свидетелства както за упадъка на историческата гилдия, така и за обща толерантност към критически непроверени, незащитими твърдения, тоест към лъжа, пост-истина, приравняване на мнения и факти и отказ от критично мислене.

Извън героизациите съществува и стара тенденция към катастрофични наративи. Най-катастрофичната представа в българското историческо мислене – естествено – е тази за османското или турското иго. Тук се случва сблъсъкът между два еднакво незащитими варианта на псевдоистория. Първият е класическият катастрофичен сценарий: „пет века ни клаха“. Национализмът, антитурският сантимент, лесно придобиващ расистки и панически окраски, се превръща в система от скачени съдове с обратния, също антиисторичен наратив за едва ли не идиличната, благотворна османска власт, осигурила стотици години мир на Балканите и някаква хипотетична закрила на християнските общности. Двете представи взаимно се отхвърлят, но тъкмо съществуването на всяка от тях едновременно пречи на рационален, аналитичен подход към изворите и тяхното многообразие и подклажда крайностите на другата. Политическата употреба, тоест злоупотреба с всяка от двете силно емоционални представи е налице.

В хода на лекцията бяха дадени няколко отделни примера за утвърдени митологеми или клишета в популярната историческа представа: на първо място, легендата за снопа стрели на Кубрат, която всъщност произлиза от Езопова басня, представлява пътуващ международен сюжет и не се среща в нито един средновековен източник на българската история. На второ – несигурността около името, социалния произход и „антифеодалния“ характер на войната, водена от т. нар. цар „Ивайло“ (1277-1280). На трето – историографската хиперинтерпретация на изворите относно т. нар. „смяна на титлата“ на хан/княз Борис I (852-889) и т. нар. „дипломатическа игра“ около титлата на цар Калоян (1197-1207). Историографските усилия на поколения автори пропускат чисто езиковата страна на тези теми. На четвърто – проблематичността в предполаганата по националистически причини за „нереална“ Калоянова уния, предвид факта, че Бориловият Синодик и преследването на богомилите в България съвпада по време с антикатарския кръстоносен поход в Тулуза (както изтъкваше още покойният проф. архимандрит Павел Стефанов). Примерите за множество клишета и незащитими, но утвърдили се представи могат да бъдат продължени, но времето не позволи разгръщането на тези интересни илюстрации на антиисторизма. Накратко беше засегнат психологическият, фрустрационен момент зад стремежа историографски да се изтласква датата на падане на Второто българско царство под османска власт все повече към 20-те години на XV в., както и да се изброяват имената и спекулативни дати на управление на „царе“ на фрагменти от някогашната българска държава.

Цялата несигурност в преживяването на историята и болезнената необходимост от героично-катастрофични сценарии произлиза от промяната в отношението към историята от наука към чисто идеологическа дисциплина през 50-те години (докато съвременните леви мислители продължават безотговорно да оспорват самото функциониране на историята извън полето на чистата фикция, на „конструкта“). Разцентроването на това отношение води до хаотично, наивно и болезнено идентифициране на любителя с миналото. Дори самият изострен интерес към темата за етногенезиса и отказът от възприемането му в неговата цялостна сложност е показателен за психологическа несигурност.

Сред въпросите от публиката два бяха от особен интерес: на първо място възможна ли е безпристрастна история и ако да – за какво би ни била необходима тя. И на второ: съществува ли двоен стандарт в морализаторската оценка на българската историография спрямо миналото ни веднъж като завоювани и веднъж – като завоеватели.

Темата може да се обогати с множество допълнителни примери, които останаха пропуснати и се надявам, че ще имам възможността да я поднеса отново пред публика. Същевременно се надявам и че Кирил Чуканов ще разшири обхвата на представената проблематика с отделна лекция за политическата злоупотреба с историческата материя в модерната и съвременната история, където страстите стават още по-невъздържани.

Интересът, въпросите и включванията на публиката бяха насърчаващи, за което съм благодарен.

 

Манол Глишев,

8 април 2019

Hey, J.-C., B. B., Won’t You Die For Me?

This Jesus Must Die

(„Jesus Christ Superstar“, Andrew Lloyd Webber, 1973)

PRIEST ONE
Good Caiaphas, the council waits for you.

The Pharisees and priests are here for you.
CAIAPHAS
Ah gentlemen, you know why we are here.
We’ve not much time, and quite a problem here

MOB (outside)
Hosanna! Superstar!
Hosanna! Superstar!
Hosanna! Superstar!
Hosanna! Superstar!

ANNAS
Listen to that howling mob of blockheads in the street!
A trick or two with lepers, and the whole town’s on its feet.

ALL (inside)
He is dangerous!

MOB (outside)
Jesus Christ Superstar!

ALL (inside)
He is dangerous!

MOB (outside)
Tell us that you’re who they say you are.

PRIEST TWO
The man is in town right now to whip up some support.

PRIEST THREE
A rabble rousing mission that I think we must abort.

ALL (inside)
He is dangerous!

MOB (outside)
Jesus Christ Superstar!

ALL (inside)
He is dangerous!

PRIEST TWO
Look Caiaphas, they’re right outside our yard.

PRIEST THREE
Quick Caiaphas, go call the Roman guard.

CAIAPHAS
No, wait!
We need a more permanent solution to our problem.

ANNAS
What then to do about Jesus of Nazareth?
Miracle wonderman, hero of fools.

PRIEST THREE
No riots, no army, no fighting, no slogans.

CAIAPHAS
One thing I’ll say for him – Jesus is cool.

ANNAS
We dare not leave him to his own devices.
His half-witted fans will get out of control.

PRIESTS
But how can we stop him?
His glamour increases
By leaps every moment; he’s top of the poll.

CAIAPHAS
I see bad things arising.
The crowd crown him king; which the Romans would ban.
I see blood and destruction,
Our elimination because of one man.
Blood and destruction because of one man.

ALL (inside)
Because, because, because of one man.

CAIAPHAS
Our elimination because of one man.

ALL (inside)
Because, because, because of one, ’cause of one, ’cause of one man.

PRIEST THREE
What then to do about this Jesus-mania?

ANNAS
How do we deal with a carpenter king?

PRIESTS
Where do we start with a man who is bigger
Than John was when John did his baptism thing?

CAIAPHAS
Fools, you have no perception!
The stakes we are gambling are frighteningly high!
We must crush him completely,
So like John before him, this Jesus must die.
For the sake of the nation, this Jesus must die.

ALL (inside)
Must die, must die, this Jesus must die.

CAIAPHAS
So like John before him, this Jesus must die.

ALL (inside)
Must die, must die, this Jesus must, Jesus must, Jesus must die!

E. T. Can’t Phone Home

Българската полиция може да задържи всекиго за до 48 часа, без той да има правото да позвъни на когото и да било.
Все по-често ще намираме хора покрай реката.

 

Твърде много простаци

Напоследък те са на мода. Политиците станаха простаци. О, политиците винаги или поне обикновено са си лицемери, това е нещо нормално. Но напоследък, може би в последните десет години, на повърхността изплуваха така наречените „несистемни“ или „антисистемни“. И такива винаги е имало – зюгановци, жириновци, жоржганчевци, байганьовци – но едва сега те заеха високи позиции. Някога първите поколения комунистически политици начело на държави са били простаци, но тяхното време е минало и техните наследници бяха получили известно лустро. Имаше известна разлика между Цола Драгойчева и Андрей Луканов, все пак. През осемдесетте и деветдесетте повечето политици по света се бяха привели във все пак почти приемлив вид. Говореха гладко, бяха костюмирани и лъжеха с чувство за приличие. А сега нещата са други. Путин иска да „дави в кенефа“. Доста вулгарна фраза, без да говоря за поведението му. Тръмп на свой ред е необикновен простак, какъвто никога не бих могъл да си представя начело на която и да е световна свръхсила. В Италия и Франция се появиха популисти, които ласкаят тълпата с нереалистични приказки – и за първи път тези простаци сякаш имат шансове да управляват. Добрите стари лицемери с премерените приказки наистина започват да ми липсват. Те са в отстъпление – Обама беше класически представител на тази по-позната и по-поносима порода. Отиващата си германска канцлерка Меркел също е част от по-стария, засега намаляващ тип политици, които внимаваха какво говорят и гледаха да се изплъзват с общи приказки, спазвайки поне илюзията за приличие. Така че няма нищо чудно, че и у нас на власт са безподобни простаци. Борисов и борисовчетата (че и радевчетата, и марешчетата, и карадайъвчетата) му от „бизнеса“ и „структурите“ са само българската версия на световно опростачване. Това минава уж за народнящина, но то си е просто дивотия. Процедурите нямат значение, задръжките и маските падат, говоренето става дивашко и тъпанарско, законът е напълно пренебрегнат, правата вече нямат значение, думкат тамтамите, а това допада на по-простите хора, които се чувстват някак си по-представени и по-значими… Всичко това определено не е добре.

Но и обществените движения се опростачиха. Партиите и синдикатите сякаш вече не съществуват, при това не само в България. Появиха се така наречените „хоризонтални“ структури, които могат да шокират нормалния ум с безсмислеността си. Френските „жълти жилетки“ например са параден пример за идиотско движение. Това е популизъм без лидер, движение без ясна визия. Всъщност дори и сред всички кресливи искания да има верни и справедливи неща, те се губят в хаоса от противоречиви и невъзможни идеи. Проблемът е в липсата на визионери, при това на визионери, притежаващи едновременно идеал и знания. Резултатът е точно обратното на народ или нация… резултатът е пияна тълпа. Не е било така при създаването на американската Република, когато първите водачи на създаващата се държава са обмисляли всяка своя крачка с оглед както на нуждата от решителни действия, така и с дълбоки политически и морални принципи. Били са хора с ясна и дълбока мисъл, които не се водят от страсти – ако не броим страстта към свобода и справедливост. В наше време обаче големите улични движения не са такива.

Трябва да си върнем републиканизма. И вече не говоря само за България. Навсякъде трябва да си дадем сметка, че корупцията, простащината, лицемерието, авторитарщината и глупостта са една и съща заплаха пред свободата. Трябват ни закони, трябва ни мощен конституционализъм, трябват ни журналисти, трябват ни съдии, трябва ни един просветен, хладен фанатизъм в името на високи идеали. Да, понякога ще ни се налага да се сблъскваме с полицията или дори едни с други. Да, площадът, улицата имат своето място, те са част от целия процес. Но всичко трябва да става в името на възстановяването на нацията, на възстановяването и издигането на справедливостта – и в крайна сметка това ще може да стане само чрез работещи, сериозни парламенти и съдилища, в името и чрез буквата и духа на впечатляващи конституционни текстове. Може би юристите, журналистите, писателите и преподавателите трябва да са по-смели и по-малко скептични. Може би народите трябва да бъдат възпитавани отново. У нас това важи с пълна сила, защото в противен случайпростаците ще ни погълнат, а тогава всяко страдание, жестокост и несправедливост ще бъдат логично следствие. Простаците не могат да създадат ред. Те могат само да царуват в разпашой, да плюскат, да грухтят и да налагат лош пример. Те буквално крадат и убиват. Съсипват красотата и полезността както в нравите, така и в природата, в институциите и в градовете. Беззаконието, диктатурата, калта и мътилката са плодове на простащината – нищо че ни се пробутват за „народно“, „здраво“, „обикновено“, „социално“, та даже и за „патриотично“ или дори понякога „консервативно“. Простащината не бива да бъде толерирана.

48-часовият Борисов, 71-часовият Ахмед и Съдията Ди

71-часовият Ахмед е герой от романчето „Шовинист“ на Тери Пратчет. В „Шовинист“ изведнъж на всички им щуква да са големи патриоти и обявяват война на съседната арабска държава. Хрумва ми, че ако сега тепърва трябваше да превеждам „Шовинист“ на български, щях да предам заглавието като „ПатрЕот“. В навечерието на войната един пич с голяма усмивка и много златни зъби изнася архива на арабското посолство. Това е 71-часовият Ахмед. Прякорът му идва оттам, че веднъж нарушил традицията за тридневно, тоест 72-часово бедуинско гостоприемство и заклал някакъв друг пич в шатрата си насред пустинята един час преди изтичане на трите дни.

Нашите власти не искат да си спечелят подобен прякор. Дори Борисов не желае да му викат 48-часовата Тиква. Затова парламентарните му слуги вчера съвършено законно гласуваха мярката, според която всеки български гражданин може да бъде задържан БЕЗ ПРАВОТО ДА ПРЕДУПРЕДИ СЕМЕЙСТВОТО ИЛИ АДВОКАТА СИ в  продължение на 48 часа. Грубо казано, това никъде го няма. Северна Корея не я броим за някъде, тя също е никъде – точно като нашата уж европейска България. Един вид, правителството ни вече съвсем официално призна, че симпатизира на 71-часовия Ахмед и ще прилага неговите добри практики. Кой знае, скоро може да проима и конфискация на имущество без съд? То май вече имаше такива опити в ранната история на ГЕРБ… А за строежа на АЕЦ „Белене“ може и лагеристи да дотрябват.

Разбира се, мярката беше гласувана в навечерието на Коледа. Можеше и да е в петък следобед за пълнота на изживяването. На среднощен пленум. Вече не се налага Борисов да казва, че законовите процедури са празна формалност и затова не се спезват – ето, ще може да ги спазва всеки път, когато го стегне шапката. Изобщо, той успешно прокара през Народното събрание нещо като Акта за отмяна на Хабеас корпус, което означава, че правната мисъл на нашите законодатели е на нивото на 1794 г.

Но помислете над самия факт – ако някой цацаровски прокурор реши, че с приказките си заплашвате Стабилността, той може да разпореди арестуването ви и вие няма да можете две денонощия да се свържете с никого. Няма мама, няма защитник. През тези две денонощия с вас може да се случи всичко, като например и да изчезнете безследно, да не кажа безкрайно. Може например да се озовете мъртъв в някой парк, да кажем… ммм, край Дунава. Или край Искъра. Разбира се, ако се стигне до такава злощастна случайност, после никога няма да сте били арестуван. Докато ако сте само понабит и насинен, но инак сте си жив, ще се окажете виновен в излишна съпротива при ареста. Това ми напомня не само историята на 71-часовия Ахмед, но и чудните дела на древнокитайския съдия Ди, защото в китайската империя стражата е можела например да прилага законни изтезания по време на разпит. Дето има една поговорка от соцвремената: днешната милиция не бие, ама вчерашната как биеше…

Между другото, не си въобразявайте, че ако Нинова смени Борисов, тя ще отмени тази мярка. Палавата сталинистка одобрява всички авторитарни мерки на сегашния управляващ Територията. Единствено не одобрява факта, че ги налага той, а не тя.

Ами, честито, съграждани. Добре дошли в чудния нов или стар свят. Добре дошли обратно в НРБ на бай Тошо, а защо не – и на бай Вълко. Приятно се живее в режима на цацаратурата, черпеща вдъхновение от Чайка и Вишински. Личното ми разбиране по този въпрос е, че се налага организирана съпротива срещу това управление и че е крайно време министър-председателят Борисов, главният прокурор Цацаров и целият сегашен състав на Министерския съвет и Народното събрание да се озоват пред съда, защото всеки ден нарушават Конституцията, в която уж са се клели. Превърнаха в парцал и нея, и самата идея за човешки и граждански права. Пък ако се съпротивляват преди достигането си до съда, таковата… Знаете. Случва се всичко по време на съпротива при арест. И не е необходимо да се оповестява. Поне два дни.

Поантата

Живеем във визуална епоха и поантата е в картинката над текста. Но инак – днес беше четвъртък и понеже вчера не се записах в „Контракоментар“ на Асен Генов, а го направих днес, то поантата на записа беше правото на съпротива. Говорих пак по омръзналите теми: постоянното крадене (в случая – чрез големите строителни фирми), унищожаването на свободното слово (в случая – чрез новия законопроект за финансиране на проправителствена пропаганда в частните телевизии) и опраскването на съда чрез сталински прокурорщини (в случая – чрез демонстративния и незаконен прокурорски натиск по измисленото дело срещу Иванчева и Петрова). В по-нормални държави отдавна да е избухнало масово движение срещу далеч по-малко корумпирана власт. Нищо няма да се оправи в България докато цялата стара ДС с всичките й производни мафиотско-партийни кланове не бъде изметена. Всичко е ясно, всичко е казано. На ход са хората.

Кое още не е ясно в България?

Понеже днес пак беше сряда, пак си говорихме с Асен Генов в неговия „контракоментар“. Всъщност му звъннах, за да му предложа тема, понеже днес нещата са особено пикантни: онзи Александър Ваклинов, който хем също е обвиняем заедно с г-жа Иванчева и г-жа Петрова по делото за подкуп от кв. Младост, хем е основен свидетел срещу тях… е получил разрешение за строителство – и то в същия квартал Младост. Е, не е ли красиво?

***

Не знам дали можете да си представите цялата хубост, цялата прелест, цялата изящна абсурдност на ситуацията. Поне аз виждам тази невероятна картинка като обобщение на българския проблем днес: ние никога, ама никога не сме били управлявани от чак толкова прости и нагли копелдаци. Нито осванците, нито дружбашите, нито дори (дори!) комунягите не са успявали да бъдат чак, ама чак толкова диви като сегашния гербаджийско-патридиотарски боклук, който генерира само ей такива срамотии като току-що споменатата. намерете си историйката, има я в „Капитал“. Знам, знам, аз съм соросоид, „Капитал“ е лоша медиа… глупости. Новината си е новина. Факт е. Не е фейк. Човекът наистина е получил такова разрешително, а за запознатите със случая това просто е поредна илюстрация на невъзможността човек днес да е българин и да не полудее.

***

После с Асен си поговорихме още малко. Него го хейтят, задето не ми бил задавал въпроси, когато говоря в сряда. Сякаш не стига фактът, че нямам друга възможност да говоря публично и че той е така любезен да ми предостави десетина минути трибуна, виждана от няколкостотин души докато патридиотарите и останалата гмеж измамници дърдорят и ви пълнят главите по цяла седмица с пропаганда, на която повечето от вас се връзват… нейсе. Асен ми зададе отново въпроса за говоренето за насилие. Отговорих му, че да се говори за насилие е правилно, необходимо и възпитателно. Да, сегашната власт трябва да падне веднага. Да, то целият модел на управление и съсипване на държавата трябва да се разбие. И да, щеше да е добре това да можеше да стане мирно. За жалост обаче – не може. Правителството ни (и в трите си прераждания, както и при временната интерлюдия на Орешарски) се състои от най-тъпите, най-нахални и най-крадливи потомци на активни борци, така че то просто няма да си иде мирно, ако протестираме само обичайните малцина. За мирно сваляне на властта са нужни буквално сто хиляди, да, мирни, да, мълчоливи българи… само да са присъстващи на площадите. За всичко по-реалистично обаче е нужен край на тия самозаблуди с „мирното“. Има си в политическата и в юридическата история достатъчни описания на ius resistendi, правото на съпротива. Това са известни неща. А имам ли аз правото да приказвам такива неща безнаказано? Да, разбира се. Например защото все още само ги приказвам (за което искрено се извинявам). Ето, аз още никого не съм убил (докато Борисов и борисовчетата му си я убиха Виктория Маринова), следователно всичко от моя страна за момента си остава в сферата на свободата на словото, която уж е защитена от закона. И точка.
***

Докато някои други, а именно проруските паравоенни престъпници в Източна България действително подготвят за България опасен кримско-донбаски сценарий, който има за цел да парализира страната ни и да я извади от ЕС и НАТО. Те са престъпниците, а не аз. Тяхната пропаганда е далеч по-опасна, а си остава безнаказана от нашите подкупни и страхливи, направо предателски служби. Впрочем, дължим това колкото на криминалния генезис на нашите псевдодържавници, толкова и на страхливостта на гражданите, които просто не излизат да защитят себе си, правата си и своята нация. Е, на тоя фон аз мога да говоря свободно или поне да търся начини да го правя. Мисля, че с това изпълнявам един дълг и поемам известен риск. Напълно съм убеден, че ние тая власт и тия проруски мекерета трябва да ги сринем в калта. А ако властта и путинистите се съпротивляват… знаете. Това е необходимост. А какво ще стане в действителност – това вече зависи от всички нас, драги приятели, неприятели, злители, слушатели и кибици 🙂

#Лустрация #ПаветатаТрябваДаПолетят

Окончателно оправдани :)

Днес е излязло решението на Софийския градски съд по делото за т. нар. Томатина  септември 2015. Разбира се, окончателно сме оправдани. Припомням случая. Преди над три години няколко души се присъединихме към тогавашния доматен протест на Николай Колев-Босия срещу убийствената корупция в Транспортното министерство. Най-вече ставаше дума за покупко-продажбата на шофьорски книжки, която всяка година води до голям брой жертви по пътищата. Босия тогава протестираше редовно зад Народното събрание и беше обявил, че точно на годишнината от шумкарския преврат ще замеря депутатите с гнил зеленчук, защото не правят нищо. Истината е, че години наред старият дисидент беше пускал какви ли не сигнали за корупция специално в Дирекцията „Автомобилна администрация“. По-късно той проведе и гладна стачка срещу престъпното безразличие на транспортния министър Московски. Но тогава, през септември 2015, Босия просто беше заявил, че ще мята домати. Няколко души се присъединихме към него и бяхме арестувани заедно. Тогавашната председателка на Народното събрание (а днес министър на правосъдието) Цецка Цачева изпадна в истерия и обяви, че ще бъдем осъдени като престъпници… Но точно това не се случи. Първата инстанция ни оправда преди повече от година. Прокуратурът по делото накрая сам се отказа от обвиненията си срещу Босия, Кирил Чуканов, Алекс Иванов, Калин Каменов и мен. Съдията от Софийския районен съд определи в тогавашната си присъда, че очевидно не сме извършили престъпление, нито каквато и да е простъпка спрямо закона, а сме действали, водени от гражданската си съвест, с цел да привлечем общественото внимание към наболял проблем. Началниците на прокурора по делото обаче не можеха да приемат такова решение и въпреки отказа от обвинение обжалваха присъдата. Можете да си представите абсурда: обвинение вече няма, а оправданието все пак бива обжалвано. Както и да е, явихме се на втора инстанция, след като междувременно Босия беше минал през страховита гладна гладна стачка, заради която за малко щеше да умре, а Московски междувременно си беше подал оставката. Новият прокурор още веднъж се отказа от несъществуващото обвинение, а съдът се оттегли. Днес решението му вече е налице. След три години протакане всички по делото сме окончателно оправдани. Не сме извършили престъпление. Имали сме моралното право да действаме, както сме действали. Този път обжалвания не може да има. Дребна и късна победа, но все пак някаква.

***

Винаги така става в България. Така ще стане и по обвинението в корупция срещу кмета на кв. Младост, г-жа Десислава Иванчева. Накрая тя ще бъде оправдана, защото от първата секунда беше ясно, че целият тормоз срещу нея е политически. Проблемът е, че за разлика от Босия, мен и приятелите ни, ж-жа Иванчева беше и е публично унижавана, а доброто ѝ име и най-вече здравето ѝ са съсипани – и специално здравето ѝ е съсипано не от доброволна (и морално оправдана) гладна стачка, както в случая с Босия, а от безчовечността на прокуратурата и полицията. Съдът може да демонстрира истината, но не може да върне на човека изгубеното време и сили. Съдът дори не може да откаже полицията и прокуратурата от постоянното погазване на Конституцията и законите, което тези две жалки псевдоинституции системно практикуват.

***

Впрочем, чухте ли и другата новина? Кметът на Перущица Ради Минчев, който също беше шумно и унизително обвинен в корупция, накрая също бе оправдан. Държавното обвинение непрекъснато губи делата си срещу всички нас, така наречените „соросоиди“ и „протестъри“. Защото всъщност не сме никакви соросоиди, а нормални хора и защото протестираме не да глупости, а за сериозни неща. Доста често делата от тои поръчков тип стигат до Европейския съд за правата на човека и тогава обикновено изходът е не само съдебна победа за онеправдания български гражданин, а и финансова загуба за държавата – защото там вече годините на тормоз се плащат.

***

Е, кой знае… може пък някой ден прокуратурата да се захване и с някой истински престъпник, например с Борисов, Доган, Пеевски или дори със самия Цацаров. Но за целта сигурно ще трябва сталинистката ни прокуратура да бъде реформирана. С помощта на едно-две павета, то се знае.

***

До момента на узряването на нашата будна гражданска общественост за необходимостта от решителни протести и обръщане на паважа срещу беззаконния произвол на презряната прокуратура и еничарската полиция, уверявам всеки евентуален читател в пълната си нелоялност към тукашната така наречена „държава“ и в искреното си убеждение, че Цацаров, Доган и Борисов трябва да споделят обща килия. А ако се съпротивляват… е, знаете. Неприятно е, но си е така. Впрочем, добре сте дошли и на литературните ми четения. Животът продължава някак дори и в гнилата България на тиквонавтиката и простокрацията.

#Лустрация #ПаветатаТрябваДаПолетят

Хайде да се свършва вече

Днес беше сряда и имах пореден запис с Асен Генов за неговия „Контракоментар“. Вече трети ли, четвърти ли път Асен любезно и търпеливо ме изслушва и записва, защото нямам възможността сам да ви пълня главите през социалната мрежа. Но и да имах, новините нямаше да са по-добри. Какво ти по-добри, та те изобщо не са нормални.

Г-жа Ирен Савова, адвокат на Десислава Иванчева и Биляна Петрова, вижда разлепен пред кантората си своя собствен некролог… Ами не, това не е поносимо. Не, не искам да подхождам с хумор. В ситуацията има много възможности за напълно заслужени шеги, разбира се, само че ние като граждани вече не заслужаваме лекарството на смеха. Спомняте ли си опита за изнасилване на адв. Валентина Каменарска? Скоро беше. Струпайте тези факти и ги обмислете заедно. Добавете към тях плакатите от края на май 2017 – т. нар. „агнешки главички“ срещу съдия Лозан Панов. Добавете и „респектирането“ на недоволен млад гражданин в Самоков. после добавете пак „респектирането“ на екипа на „Благоевград Нюз“. Мислете над тези неща. Мислете упорито. Не си позволявайте да ги забравяте, защото отдавна нямате право да се разсейвате, приятели. По този повод – една покана: заповядайте тази събота, 24 ноември, от 12:00 ч. по обяд на пилоните пред НДК. Оттам ще тръгне маршът или шествието на инициатива „Правосъдие за всеки“ в подкрепа на Иванчева и Петрова. Всъщност в подкрепа на собствените ни граждански права. Елате. Не, имам предвид – елате наистина. Физически. Знам, че сте заети и че времето е гадно. Но утре арестувани и унижавани ще са други. Може да е някой ваш познат. Може да сте вие. Елате, елате.

Впрочем, каква е целта на всички противозаконни унижения, на които е подложена г-жа Иванчева? Да умре тя? Да се покаже пред лековерното население, че прокуратурата прави нещо срещу корупцията у нас? Я, аз май наистина успях да напиша смешка. Само че единствено Цацаров би се смял. Апропо, той защо още не е в месокомбина… искам да кажа, в затвора?

Второ. Преди няколко дни млад мъж за пореден път е написал нещо върху т. нар. „паметник“ на съветската армия в София. Браво на този човек, той заслужава да бъде поздравен, а и „паметникът“ бездруго трябва да се разруши, заедно с всички следи от пропагандата на комунистическото иго в България. Но младежът е бил задържан – вече не за двайсет и четири, а за седемдесет и два часа. Три денонощия. Е, преди две-три години нашата т. нар.“ полиция“ не постъпваше чак толкова варварски. Не, това не е опазване на реда. Това е жалък опит за сплашване. Надявам се задържаният и вече освободен човек да се чувства добре, но какво трябва да мислим за „полицията“? Как трябва да се държим с нея? Ето моето мнение: това не е никаква полиция. Не са граждани. Не са българи. Напоследък се опитват да спрат да бъдат и точно хора. Това е просто послушен добитък, отхранван и отглеждан с криминални цели, от криминални господари. Няма нужда от никакви уговорки за „свестните хора в системата“ повече. Свестният човек може само да напусне тази презряна „система“, която служи единствено за потисничество срещу нормалния гражданин у нас. Униформата? Служба на обществото? И това са вицове. МВР е купчина тор.

Трето. Българските вмирисани власти продължават да се опитват да ни внушат лъжата, че за заловили убиеца на журналистката Виктория Маринова от Русе. Телевизията ни занимава с психиатричните грижи, полагани за удобния изпълнител на ролята на убиец, онзи нещастен човечец, когото превърнаха в клошар по конкретния случай. ще го поотгледат още някой и друг месец, пък после може и да го самоубият. Г-жа Маринова я убиха, Ирен Савова предупредително я сплашиха… та един Северин ли ще им се опре? Та властта на Борисов винаги е означавала неразрешени и фалшиво разрешени случаи с летален изход. Всеки път, когато Борисов се почувства зле, някой друг умира. Това е така вече над десет години. Един ден, когато се пише историята на нашето време, убийствата, зад които стои режимът на Борисов, ще са доста.

Четвърто – и най-незначително. Валери Симеонов издигна на „свое“ място любовницата си, някоя си Марияна Николова. Разбира се, мястото не е „негово“, за да „издига“ той когото и да е там. Това е държавен пост – или поне щеше да бъде държавен пост, ако България все още беше държава. Истината е, че Симеонов много ясно демонстрира точно какво мисли за държавността у нас. И е напълно прав. Това тук вече е само търговско начинание на няколко мутри и ченгета, нищо повече. Така наречената „полиция“ просто охранява обекта от такива като мен, защото цялата тази престъпна конструкция трябваше отдавна да е разритана.

Не искам да звуча дребнаво, но петата част от днешния ми бюлетин е, че дъждовете почнаха… а ремонтите не свършиха.

Какво още трябва да се случи?

#Лустрация #ПаветатаТрябваДаПолетят

„Респектираща“ акция на благоевградската полиция срещу новинари

Помните ли как преди няколко дни полицията в Самоков заплаши с арест млад мъж, приканвал към протести? Е, вижте и тази публикация: https://zaistinata.com/опит-за-респектиране-на-екип-на-bl/  В Благоевград полицията е арестувала местен новинарски екип. Говорете за свобода на словото в България…
И новината не е фалшива – „Биволъ“ също я споделят.

#Лустрация #ПаветатаТрябваДаПолетят